Предлагаме
имена на жени
за имена на
пловдивски улици

Анна /Анка/ Ламбрева е медик, преподавател, лектор, писател и общественик и е известна като първата българка, извършила околосветско пътешествие и първата българка, прелетяла над Ламанша със самолет.

Родена през 1895 година в голям, но беден род. Завършва прогимназия в родното си Карлово и заминава за Пловдив, където работи като слугиня, за да може да се завърши средното си образование. За това време ѝ се приписва изричането на думите „На улицата ще спя, под фенера ще чета, но пак ще завърша!“. След като се дипломира в гимназия, за кратко работи като учителка, а после заминава за София, за да учи медицина, като паралелно работи, за да се издържа. Печели стипендия и продължава медицинското си образование в американски колеж в Цариград, където едновременно работи и като медицинска сестра.

През 1927 г. се появява първата възможност в живота ѝ за дълго пътуване. С кораб тя пътува 3 месеца, като посещава Египет, Индия, Цейлон и Австралия. Задържа се за известно време в Нова Зеландия, където пише статии на тема „Непознатата България“, изпраща ги до Министерството на външните работи на България, което ги превежда на френски език и ги разпространява като реклама на страната ни. При всяка възможност изнася лекции на разнообразни теми за България, организира курсове по българска бродерия и други, като популяризира образа на родината. Прекарва няколко месеца сред маорите от племето тюканрънги и живее в неговите семейни задруги.

През 1930 г. се завръща в родината си. Обратният път я довежда в България през островите Тасмания, Таити, Фиджи и Самоа. Оттам с кораб се отправя за Лос Анджелис и Ванкувър. Преминава Канада от запад на изток, после източното крайбрежие на САЩ и от Нюфаундленд се озовава в Европа, където осъществява полета над Ламанша и пътува с влак и кораб към Видин. След завръщането си в България, изнася лекции за непознатия свят, до който се е докоснала.

Няколко години по-късно решава да направи второ околосветско пътешествие, което я отвежда до 42 държави. Задържа се в Иран, където е директор на училище и пансион, чете лекции на вечерни курсове, а също е и директор в детска благотворителна болница. По това време Иран е във владение на Великобритания, с която България е във война и поради тази причина Ана е заточена в концлагер в Ливан. Успява да убеди началника на лагера да бъде открита и оборудвана болница, в която лекува болните и ранени пленници. След края на Втората световна война е освободена и продължава благотворителната си дейност в Иран, както и отново осъществява различни пътешествия.

През 1957 г. пише автобиографичния си роман „Ана. Една българка в чужбина“. Романът съдържа 742 страници и 68 оригинални фотографии от архива и, които се публикуват за първи път. Умира на 81 г. в Карлово, като желанието ѝ е да бъде погребана там.

Мария (Йоана, Нонка) Ангелова Сутич единствената жена, участвала в хвърковатата конница на Георги Бенковски.

Родена на 25 май 1859 г. в Пазарджик, в семейството на абаджията Ангел хаджи Петков и съпругата му Елена. Мария учи в местното килийно училище, а после работи като слугиня в Белово, където се запознава със съпруга си Иван Сутич от Дубровник, един от работниците от международната колония, сформирана в Белово покрай строежа на Барон-Хиршовата железница.

Когато през Април 1876 г., в обиколките си из селата, Хвърковатата конна чета на Георги Бенковски посещава и Белово, Иван Сутич решава да тръгне с четата. С него тръгва и Мария. Известни са възторжените думи на Бенковски, записани и предадени от летописеца Захари Стоянов: „…Запиши, че днес, на 27 априлий, с нашата чета се присъединява и госпожата на Ивана Шутича, Мария Ангелова, родом наша българка, на която името ще остане записано в историята“. Мария е единствената жена, която се включва в състава на четата. Трогателно я описва Захари Стоянов в моментите когато споделя участта на четниците в Тетевенския балкан: „…Героинята ни, госпожа Йонка, на която досега съвсем не се слушаше гласът и на която бялото лице в разстояние на два деня бе заприличало на мъртвешко, като всяка къщовница жена, била си отделила настрани в дисагите още на Петрич две-три пити хляб и до половин ока сирене за черни дни, без да я знае някой, разбира се. Но сега, когато подир малко щяхме да имаме вече топъл и пресен хляб и крехка агнешка плешка, тя намерила за излишно да носи сухите кори, които и раздаде по малко на момчетата с малката си ръчичка, като нафора. Друга по-голяма добрина на госпожа Йонка ѝ не трябва на тоя свят…“.

При едно сражение в близост до с. Липян, Тетевенско, Мария е заловена с част от участниците в четата. Заедно с мъжа си тя е откарана в София и прекарва три месеца в мрачните килии на Черната джамия. Арестуваните са подложени на изпитания, подигравки и безброй унижения. Мария устоява и на опитите да я потурчат. И само благодарение на застъпничеството на чуждите консули и най-вече на чуждото поданство на мъжа ѝ, Мария и Иван са освободени.

Скоро след Освобождението в 1878 г. мъжът ѝ умира и Мария се преселва да живее в Пловдив, където остава до края на живота си. През 1907 г. Мария се омъжва за началника на пощата в „Кършияка“ и осиновява децата му, които с времето на свой ред заемат достойни места в обществения и културния живот на Пловдив.

През 1975 г., в памет на Мария Сутич, Община Белово възлага на художника Тодор Първанов да изработи неин бюст-паметник. На следващата година бюстът е завършен и монтиран в градската алея върху гранитен правоъгълен постамент, с изписан текст: „Мария Сутич 1876, единствената жена-воин в четата на Бенковски“. През 2007 г., по инициатива на Регионален исторически музей – Пазарджик, неин бюст-паметник, изработен от скулптора Спас Киричев, е поставен в алеята на възрожденците в родния ѝ град Пазарджик.

Неда Тачева, по мъж Цветкова, е една от отличилите се в историята жени сподвижници на Васил Левски.

Нейната къща е едно от най-сигурните скривалища на Левски и укритие на оръжие. Чрез нея Апостола изпраща писмата си до организацията в Карлово и извън него. Много пъти тя го придружава до Сопот по дела свързани с работата на комитета. Случвало се е често да обикаля, предрешена като дрипава старица, за да подслушва заптиетата на площада и да разнася документи. Според някои източници е държала касата на комитета. Спомената е в биографията на Захари Стоянов.

Известен епизод от биографията ѝ е, че спасява архива на карловския комитет. След като вижда заптиета да идват към дома ѝ за обиск, успява да избяга с документите към съседната къща, като се промъква през комина и ги заравя на безопасно място.

Остава вдовица, след като съпругът ѝ загива като опълченец в битката при Шейново по време на Руско-турската война 1877-1878 г. Самата тя доживява Освобождението и присъства на семейната снимка с роднините на Левски при откриването на паметника му в София.

Къщата на Неда Тачева в Карлово е обявена от Министерството на културата за паметник на културата от национално значение.

Райна Касабова е призната за първата жена в света, изпълнила стратегическа задача в боен полет.

Родена е на 1 юли 1897 г. в Карлово. Нейният баща Васил Касабов се е сражавал в Шипченската епопея, където губи едната си ръка. Майка ѝ Мария е кръщелница на Васил Левски и като дете е помагала на комитета, като е разнасяла писма. Братът на Райна – Роман е участник в четата на Яне Сандански. Самата Райна също копнее да даде своя дан за родината си и макар че новината за военната мобилизацията преди Балканската война я сварва едва 15-годишна, тайно от родителите си тя се записва на самарянски курс и го завършва през 1912 г.

По време на Балканската война служи като доброволка-самарянка в Първа полева подвижна болница край Одрин. На 30 октомври 1912 г. лети като пилот наблюдател със самолет „Воазен“ над Одрин с командир подпоручик Стефан Калинов и механик Илия Младенов, което я прави първата жена в света, участвала в боен полет. Екипажът Излита от Мустафа паша, като полетът му продължава 43 минути. От самолета Райна хвърля позиви с призив за спиране на кръвопролитията над позициите на противника в Одрин.

Смята се, че много по-важно от факта, че е първата жена, участвала в боен полет е стореното от нея по време на този полет – тя не е хвърля бомби, не е убива хора, нито руши културното наследство на красивия град. Не се е опитвала да заблуди противника, а е целяла разпространение на информация.

Почива в София на 25 май 1969 г. През 2009 г. е наименуван на нея ледник в Земя Греъм в Антарктика.

Известна като Сирма войвода, Сирма Кръстева остава в националната памет като една от най-ярките фигури на жени-герои.

В нейния облик се преплитат легенда и история, оставяйки трайно завещание на женска смелост и отдаденост на националните идеали.

Родена през 1776 година в дебърското село Тресонче, тогава в Османската империя, във фамилията на Стрезо Дичов, прочут резбар и живописец, и неговата съпруга Ангелина. След като изчезва най-добрата ѝ приятелка – Ружа, похитена заедно с още няколко девойки от местен турчин, на Гергьовден 1794 година младата Сирма събира малка дружина и се посвещава на хайдушки живот. Според някои автори това става още преди тя да е навършила 20-годишна възраст. В продължение на повече от двадесет години Сирма войвода действа из Македонския край – Дебърско, Кичевско, Крушевско и около Прилеп. Сборищата на четата ѝ са предимно в Шар планина и нейните разклонения – Бабин трап, Стогово, Барбура, Кърчин.
Тя защитава населението в тези краища от безчинствата на албански разбойнически банди през размирния ХVІІІ век. Прочува се с ликвидирането на Амза бей – един от най-опасните местни потисници. Именно в сражение с неговата банда Сирма е ранена тежко, след което при нея остава да се грижи за възстановяването ѝ само байрактарят на дружината Вълко Спиров от Крушево.

През 1856-57 година с нея се среща Димитър Миладинов. В неговия сборник „Български народни песни“ песента за Сирма е записана под номер 212, раздел Хайдутски песни. В сведения под песента той разказва за срещата си със старицата: „Нея осемдесетгодишна видяхме в град Прилеп и от нейната уста чухме за младостта ѝ. В одаята ѝ под възглавница държеше кобурите пълни и саби, обвесени на зида, висяха над нея“.

Убита от турци на път от Прилеп за Варош през 1864 година. Нейна восъчна фигура е поставена в Музея на македонската борба в Скопие.

Яна Язова е един от най-впечатляващите интелектуалци на 20 век.

Яна Язова е псевдоним на Люба Тодорова Ганчева, родена в Лом на 23 май 1912 г. Произхожда от семейство на интелектуалци. Баща ѝ Т. Ганчев е доктор на философските науки от Университета в Цюрих. Люба завършва гимназия в София (1930) и славянска филология в Софийския университет (1935). Специализира в Сорбоната в периода 1937 -1938 г. Публикува стихове, разкази, статии, пътни бележки в периодичния и литературния печат: във вестниците „Литературен глас“, „Литературен преглед“, „Развигор“, „Вестник на жената“, „Дневник“, „Мир“, „Зора“ и в списанията „Светулка“, „Другарче“, „Вяра и живот“ и др. Тя е един от издателите списание за деца „Блок“ в периода на 1941-1943 г. Член е на Дружеството на детските писатели, Дружеството на жените писателки и на Българския ПЕН-клуб.

Първите три книги на Яна Язова са стихотворни сборници. Тематичните мотиви в тях са свързани с чувствения живот на жената, с мистичната сила на природните стихии, с националната съдбовност и символика. В прозата си тя търси измеренията на необикновената личност, бунтарството на духа срещу предразсъдъците и съдбата. Творческите ѝ пристрастия са също свързани с историята. Драмата „Последният езичник“ е посветена на покръстването и борбата на престолонаследника Владимир срещу византизацията на българската държава. Автор е и на първия исторически роман с небългарска тематика – „Александър Македонски“. За целта тя посещава Сирия, Египет, Палестина, Турция.

Деветосептемврийските събития бележат прелом в творческия път и житейската съдба на Яна Язова. Обречена на изолация и принудително мълчание в продължение на три десетилетия, тя успява да надмогне жребия си и през тези години създава книгите на своя живот – историческата трилогия „Балкани“. Романите „Левски“, „Бенковски“ и „Шипка“ са широко епично платно за национално-освободителното движение на българите. Художествената уникалност на това голямо творческо дело се дължи на свободното съчетаване на разнообразни жанрови и текстови характеристики. Трилогията е завършена през 1962, предложена за печат, препоръчана с високи оценки от писателите Д. Талев и Г. Томалевски, но е отхвърлена формално на основата на абсурдно и догматично рецензентско съчинение, зад което прозира политическа цензура и дискриминация спрямо т. нар. буржоазни писатели от страна на тоталитарната власт. Трилогията е отпечатана за първи път 25 г. след написването ѝ и 13 г. след смъртта на авторката. В оцелялата част от архива на Яна Язова чакат своя час още 3 белетристични произведения, принадлежащи на българската култура.

Умира в самота и при неизяснени досега обстоятелства през 1974 г.